Коста винаги намираше сериозни причини да се съмнява в общовалидните обобщения. До определена възраст това го определяше като любознателен, но след като се въоръжи и с информация, от него се получи типичен неверник. Останалата част от света приемаше липсата на усещане за нормалност, според Коста липсата на информация те прави половин човек. Че и по-малко. Това се отнасяше основно за теориите, че, ако не усещаш кой да е от органите си, той е здрав. Коста усещаше всичко по себе си и извън себе си. Органите се маркираха по тялото му, можеше да нарисува черния си дроб или сърцето си, без да му се налага да ги държи в ръце. Можеше да предугади смяната на сезоните, без да се притеснява, че те едва бяха настъпили. Мнозина наричаха това състояние  болест, по-недодяланите дори я възприемаха като лудост. Това никога не беше притеснявало Коста - той беше притежател на две половини, почти незастъпващи се по проявления. В едната изстискваше всичко от работата си, преуморяваше се физически и психически почти до смърт, а  в другата разхвърляше всичко изработено  по-безжалостно от каторжник. Влагаше парите си в романтични, по-разбиранията си, начинания, прахосваше години в ниско печеливши странични дейности, веднага си  купуваше нещата, грабнали погледа му. Купуваше ги  дори след като някъде в мозъка му светваше сигнална лампа, че няма да му трябват или, че ще гладува през следващите седмици. Често, разделен между половините, нямаше време за семейството си, за любов и окончателни избори, все фундаментални неща за останалите половинчати. Понякога, късно вечер, на прехода между двете състояния или просто пийнал повече от нормалното, Коста беше искрен пред себе си. Укоряваше се, че животът му  минава, а той хаби потенциал за глупости, вместо за величествените духовни неща, за които е избран. Даваше си сметка, че впечатления и обрати беше натрупал достатъчно и трябва само да действа бързо и решително, на всяка цена, ако ще да се наложи да убие някого. После се уплашваше, пак само пред себе си, че това е някаква трета част от личността му, която само чака нощта за да го превземе и която положително има силата да го смаже, ако реши да допусне и нея в ежедневието си. Така заспиваше, в повечето случаи без да подозира в кой сезон ще осъмне.

 Тази сутрин Коста се събуди умрял. Как го разбра ли? Нямаше срещи с портиери на небесни съобщества, нито катедри, на които трябва да дадеш съдбоносен отговор. Просто децата му го чакаха в хола напълно облечени за училище, но настояваха, че няма да излязат докато не им каже подходящи дрехи ли са облекли. Съседът му беше паркирал на почтително разстояние, така, че да излезе без маневри от паркинга, на обяд яде в ресторант, дори си позволи да се пошляе след това. Колегите му изслушаха внимателно и без онази смес от завист и ирония, историята за книгата, която се канеше да издаде, но след като завърши ремонта на огромната селска къща, която беше купил. Дори не го прекъснаха с вечното клише, че точно той никога няма да се оттегли да живее на село. Ако ще да си спретне палат там. В който палат така или иначе, не вярваха. В тефтера нямаше записани задачи, последната лизингова вноска за пикапа, с който нямаше какво да превозва, мина онзи ден. Реши да се обади на една определена жена, с която да се понатиска в някоя мрачна стая и после да се почувства още по-празен под мекото пролетно слънце. Жените го харесваха безрезервно, което доказваше божествения им произход.  Празнината сега обаче всячески отказваше да приеме женски форми. Коста се прибра и легна. Спа повече от всякога в живота си и на другия ден се събуди още по-умрял. Не усещаше органите си, не ги напипваше колкото и грубо да загребваше кожата на корема си, децата му още стояха в хола и отказваха да помръднат докато не одобри дрехите им. Обадиха се бившата му жена и един колега. Тя му съобщи, че ще се омъжва и няма как да вземе децата при себе си, тъй че, ако иска да ги задържи. Колегата му, с когото не бяха кой знае колко близки, по-причина, че се приемаше за нещо повече от всички, го покани на годишнина от сватбата си. Държал да започне да се заобикаля със сериозни и уравновесени хора, които имат бъдеще. Дори съседът отляво беше паркирал някъде другаде и липсващата масивна задница на джипа му отваряше огромна празнина до ненужния, съвсем нов пикап. Коста не можеш да приеме, че е станал като останалите половинчати, затова съвсем лесно прие, че е умрял. Диаметрално променената действителност го подкрепяше сериозно в това му прозрение.

 Реши, че няма какво да губи, нито пък има смисъл да преминава от едното си аз в другото. Ако някой някога, дори съвсем дискретно му беше намекнал, че смъртта има толкова материални проекции, той поначало би живял другояче. Би живял като умрял. По-малко уморително щеше да е. Притесняваше го само, че ако беше живял както сега е умрял, дали пък оттук нататък няма да тегли голямо тегло. Иначе, ако трябва да се вярва на легендите, безвремието на смъртта  положително би му стигнало без угризения да се отдаде на двете си половини. Дори във вечността щеше да се намери време и за онази тъмна страна, която го връхлиташе в нощите, в които беше искрен пред себе си.

 Взе си достатъчно пари и излезе. Не можеше да спре да се удивлява колко много смъртта прилича на обикновен ден от живота. За да се увери, че е на точното място, мина през пазара, който започваше току под прозореца му. Сергията с кестени беше празна, двете съседни също - факт, който леко го обезпокои. Бабичката с кестените беше по-голяма забележителност от самото тържище. Продаваше ги по-отдавна, отколкото повечето в този град се бяха родили и нямаше ден, в който да не излезе. Коста си спомни как още като дете блъскаше главата си откъде взема толкова кестени. Другите деца, нормалните, го мислеха за идиот, криеха се зад балтона на някой възрастен и хвърляха камъни по прилежно наредените, като термитници, купчинки на сергията. Когато някой камък улучеше кестените бабичката дори не се караше на злосторника, а като малка работлива мравка се залавяше с поредното изграждане на  дома си.

  По-надолу  Коста видя некролога й, залепен върху електрическия стълб в края на редицата сергии. Някакъв лъскав тип напълнил две кесии с кестени и когато трябвало да плаща, извадил карта на данъчен и поискал документи за стоката й. Тя загубила ума и дума, а той се заканил да й напише акт. Тръгнал си без да плати. Старата умряла за три дни, очаквайки големи нещастия да й се случат след като й напишат акта. Никога през живота си не била дори смъмряна и нямала представа колко страшно нещо е това глобата. Днес я погребвали, а преди час някакъв истински данъчен инспектор също наминал през сергията да си купи кестени и мислил, мислил, но не се сетил за такъв свой колега. Описанието обаче доста му напомняло на един сводник от долния квартал, който бил много стиснат и често се представял за какъв ли не за да мине безплатно. Веднъж даже рекъл, че е пожарникар за да си вземе без пари две баници от фурната. Фурнаджията нямал пожарогасител, който бил задължителен за подобни места. Това разказа на Коста жената с цветята от зелената сергия.

  Той  въздъхна и продължи. Сигурен беше, че все някъде щеше да срещне старицата с прекрасните кестени, нали сега и двамата не бяха от този свят. Реши да не прави нищо. Освободен от синджира на материалното си аз, но с финансите, които му беше донесло то, все пак можеше да си позволи да прекара поне ден като много богат лентяй. Имаше избор да отиде на концерт на амфитеатъра, да рови из купищата на букинистите, търсейки американски майстори на къси разкази или да пийне с група банални поети в  изнесеното навън бистро до болницата. Можеше и да си купи самолетен билет за някъде, но го беше страх от летенето. Дори сегашното му положение не неутрализираше този страх. Плисналият изведнъж дъжд набързо реши терзанията му. Влезе в душното барче под театъра и се напи като дърво с напълно непознати хора. Остави ги да говорят на воля и да го поучават – педагогически прийом, които обикновено запазваше за себе си. Плати някой друг, което го учуди повече от всичко днес и минута преди да заспи като заклан в хола под настойчивите погледи на децата, облечени във вчерашните си дрехи, си помисли, че в това да си мъртъв има някакви предимства.

 Започваше третият му ден като мъртвец. Отнякъде се появи духът на чичо му, покойник от двадесет години.

  - Тия деца твоите ли са? – Любезно попита. – Красавици. И колко са пораснали! На училище не ходят ли? От тъмно съм тук, все така си стоят. Без да мръднат.

  Ако и двамата бяха живи, би поспорил с него, че не можеш да прецениш колко е пораснал някой, ако го виждаш за първи път, но и приживе с чичо си не бяха водили кой знае колко смислени разговори.

  Видяха се за последно на погребението на баща му, пиха по едно и продължиха да живеят живота си като непознати. Сега обаче почувства някакво облекчение, някаква близост, та дори радост от това, че чичо му се появи. Чувства в умалени размери, разбира се, но носещи в себе си нетърпеливостта да разраснат и цъфнат. Да разнесат навсякъде аромата си на уют и семейни ценности. Нещо, което му беше липсвало цял живот. Неблагоразумието на подобно начинание, сигурен беше, щеше да го накара да съжалява горчиво, най-много след час. Коста се замисли, че макар и мъртъв трудно се отърсва от несъвършенствата на живия живот.

  - Как я караш, миличък? – Чудеше се какво да измъдри чичо му. – Работиш ли? Пишеш ли?

   - Да ти кажа май малко поумрях!

  - Е, нормално, нормално! Един поет не трябва да бъде оставян дълго време жив или свободен. Започва да бълва глупости! Не го мисли! На небето има много повече глупаци и всеядни интелектуалци отколкото на Земята. В процентно съотношение. Нали се сещаш? Хилядолетия са събирани и групирани. Така, че и твоето време ще дойде. Ще намериш средата и читателите си.

 В обикновени условия подобни думи биха  обидили Коста, но пък в обикновени условия този разговор не би се състоял. Не само защото с чичо си не се бяха виждали цяла вечност, а и защото братът на баща му и приживе си беше доста ограничен човек. Сега показваше някаква низша начетеност и остроумие, но беше далеч от това да заблуди някого. Съвременният земен свят изведнъж се напълни с „поумнели” от нищото хора. Без опит, без напън, без предисловия. Защо горният свят да прави изключение?

 - Хайде да мързелуваме! Да посвикнеш с липсата на задължения и задачи! – Чичото показваше и загриженост към племенника си, а малко по-късно и абсолютна незаинтерсованост към паричните знаци, факт, който озадачи Коста в по-голяма степен от новопоявилите се  в роднината любезност, интелект и състрадание. – Ходи ми се на китайска храна!

   В „Червения дракон”  не им взеха пари, но въпреки всичко чичото измрънка на излизане:

 - В един китайски ресторант успееш ли да си изядеш сам порцията, да ти таковам аз и ресторанта!

После се обърна към Коста с ведър тон:

 - Научи се да бъдеш капризен. Придирчивостта формира вкуса. Или поне умело прикрива липсата му.

 Ядоха и омари в италианския ресторант в центъра, пиха деветнадесетгодишен бърбън направо от бутилката, купиха си ферари на старо, защото не можаха да намерят ново и му смениха маслото. За всеки случай. Поръчаха си проститутки и когато някоя от тях започнеше да си поглежда часовника, се обаждаха на сводника за да удължат поръчката. Всъщност Коста, макар да беше врял и кипял в реалния разврат и сега и когато беше по-млад винаги се изнервяше когато пазарената за „цяла нощ” курва се опитваше да се измъкне след час- два. Поръчаните пък за час, внимаваха повече от котки кога ще се изпразни клиентът и хукваха полуоблечени да се отчитат и да примамят нов наивник. „За всичко са виновни сводниците” – припяваше чичо му – „Какви сводници имаше едно време…” Коста му разказа историята за бабата с кестените и двамата се самонавиваха да убият някой сводник, заедно с трите му проститутки. Най-много да ги затворят за тридесетина години, но какво са тридесет години на фона на вечността!

  След седмица престанаха да обръщат внимание на децата, а след още една Коста се скапа. Първоначално физически, а след това и душевно. Постоянно се оглеждаше за телефона си, но той мистериозно беше изчезнал. Апартаментът му се препълни с вещи, които ежедневно и неуморно грабваха очите му. Оказа се, че с напредването на смъртта се стига до невъзможност да срещаш приятели, най-вече живи. Първо се загубиха най-преданите, това беше лесно защото той, условно, беше един. След две седмици, дори и най-коварните познати изчезнаха от хоризонта.

  - Като малък какви смешки правеше! – Отдаваше се на спомени чичото. – Я кажи някой виц!

- Вече съм сериозен човек, не правя смешки!

- Какъв сериозен човек, бе човек? Ти си мъртъв, умрял, капут, финиш… Ти си джолан, мърша, аутопсия, мумия… Няма амнистия! Няма проблеми. Няма за къде да бързаш. Всичко научено докато си жив губи смисъл, няма значение. Налей по едно! Отвратително е алкохол да не ти действа. Добре поне, че не го плащаме!

Останаше ли сам Коста чуваше аларми и сирени, шумолящи опаковки на сутрешни кроасани, врати на препълнени асансьори, мляскане със зле измити зъби и всякакви останали звуци от  средностатистическия работен ден на зает градски човек. След още седмица животът започна да му липсва страшно. Не се разкриваше пред безгрижния си чичо, който понасяше смъртта перфектно. Сякаш се беше родил умрял, като преди това е прекарал десет години в корема на майка си.

  Коста реши да се самоубие когато спря и да пише. Не, че  като жив пишеше често, дори се терзаеше, че отразява в писмен вид идеите си по-бавно, отколкото ги забравя, но сега съвсем спря. Успя някак да довърши първия си роман на близо четиридесет години. До тогава имаше купища стихотворения и откъслечни фрагменти. Складираше ги в папки, пликове, чекмеджета. Пишеше ги навсякъде, понякога доста пиян и ако след време не ги загубеше, не успяваше да ги разчете докрай. Все пак надеждата да усвои разчитането на пиянския си почерк умря малко преди него самия. Реши се да напише по-дълга книга, когато за пръв път си внуши, че знае края на историята. Да знаеш как ще свърши това, което си започнал е колкото благодат, толкова и проклятие. Когато най-накрая романът беше завършен, нямаше нищо общо с първоначалния замисъл. Тримата критици, които го прочетоха срещу заплащане, казаха, че е добра пиеса. Той им даде още пари и им обърна специално внимание, че не е пиеса, а роман, в който авторът се е оставил да бъде воден от сюжета и в резултат финалът е колкото неочакван, толкова и уникален.

- Да ти пикая и на сюжета и на финала! Графоман жалък! – Изказа тежко единият от критиците, който честно казано, взе най-малък хонорар и го изпи веднага. Но, той поначало беше прочут като груб и невъздържан човек. Всеки можеше да го потвърди.

Коста преосмисли нещата. Това му отне доста време и беше свързано с много загуби, емоционални и финансови. Намрази работата си, защото беше абсолютно убеден, че тя му пречи да стане голям писател, намрази безцелното губене на време, което преди смяташе за най-креативната част от денонощието си. Ако беше организирал правилно живота си, времето щеше да му стигне за всичко. Една вечер извади нов лист и написа:

„ Недоволството от недостатъчната воля и кураж да се отдадеш на това, което те прави щастлив, най-често защото не може да те прехранва е основната причина да нямаш сили и за това, което ти се налага да вършиш.”

  Убеден, че е разгадал логиката на порочния  кръг на  стаения бунт при всички талантливи хора, Коста прибра листа в една папка и се предаде на вещоманията и работохолизма.

  След смъртта си Коста изгуби почва. Професионалното му Аз, което го изтощаваше, изчезна, предметите се готвеха да го задушат, а безкрайността обезсмисли писането. Всяка една история беше обречена да срещна и подмине края си. Мисълта за самоубийство доби контури, като нареден пъзел, когато след една пиянска вечер, в която чичо му докара отнякъде тигър за да пробва дали всички големи котки ги е страх от мишки, Коста се разплака, че пропилява гениалността си.

    - Ти не си гений, моето момче, успокой се! Гениите са мързеливи и често непродуктивни. И изключително непоклатими във вярата си. Ти си колеблив, самосъзерцаваш се, енергичен и мъртъв. Дори само последното е достатъчно, а повярвай ми, имаш прекалено много и от първите три.

    След това чичо му реши, че има рожден ден. Двадесет години след инфаркта, който го погребал като нов човек. Събра хора от улицата, явно непознатите нямаха свойството да изчезват при прехода между световете, цяла нощ свири на китара и разказва вицове. Всички си носеха пиене и му подариха по нещо. От съвсем символични картички до златните накити, които имаха по себе си. Коста се възхити от ситуацията. Спомни си как преди три години покани всички от офиса на своя рожден ден. Постара се да угоди на вкусовете им поотделно, като за целта месеци преди това проведе търпеливо разследване. В ресторанта сервираха една две порции по-стипцива сьомга, което на фона на всичкото изобилие беше почти незабележим пропуск.

„ Този тъпанар откъде изнамери тази миризлива риба? И писането му такова – миризливо. Няма да се занимава с това, което е учил, ами книги ще съчинява… „ – Чуваше дълго зад гърба си след злощастния юбилей.

  Тази вечер чичо му беше звезда, всички го харесваха. С елементарните му хуморески и дебелашки песнички, тип английски моряци пред английската кралица.

„Когато си мъртъв явно ставаш по-чувствителен и самокритичен – помисли си Коста. – Или просто всички селяндури са се събрали да ми вгорчат покоя.”

Чичо му предложи и Коста някой път да си спретне рожден ден. Той му отговори, че всъщност няма никакви публични таланти. Нито можеше да пее, нито да свири, танцуваше като зебра, ударена в задницата от лъв. Дори собствените си стихотворения не можеше да изрецитира пред хора. Насаме беше още по-зле.

- Да,обаче си физически силен! – Парира чичото. – Добре поне, че умря не особено млад. Представяш ли си да беше млад, физически силен и мъртъв! Какво бъдеще щеше да имаш, а? Освен да ставаш още по-силен физически и още по-умрял, а това никого не е довело до триумф. Поне не в смисъла, в който ти разбираш успеха! Абе … шибана работа. Весели се сега!

Една смугла жена се беше отделила от всички и четеше Есенин на руски. Разказа на Коста, че работи на автомивка. Попита я има ли идея как може да се самоубие един мъртвец. Тя му прошепна, че само чете руска поезия, за подробности около отговора на този въпрос, най-добре да си намери истинска рускиня.

  Коста се събуди жив. Децата му бяха отишли на училище, старицата с кестените наистина беше починала. Зарече се да опита да се ожени, за рускиня и продължи живота си, сънувайки набързо. Никога повече не успя да изсънува толкова за една нощ, което го раздвояваше, но вече в някаква друга плоскост. Насади му несигурност кога случките в живота му са достатъчно истински. Само това му липсваше в този живот!

  Когато след много години наистина се възнесе, първо потърси чичо си. Отне му много време да го открие защото го бяха изгонили от нормалните места за левитация. Поради повърхностност. Откри го под едно вечно зелено дърво. Пееше неприлични песни на няколко предозирали наркотиците хипита. Погледна го закачливо и рече:

- Видя ли колко е крехка вечността? Нищо не струва дори пред едни късно осъзнати кръвни връзки.

Мъдрите приживе хипита кимнаха в знак за съгласие.

 
Димитър Гачев "Теодолит"